блог


Купата на Съветската армия или Как аятоласите матираха шаха
03.05.2015 13:35:52

Ислямска република Иран е наследник на няколко велики древни империи и този факт подклажда амбициите на днешните й лидери да претендират за водеща роля в Близкия изток и Ислямския свят. През последните пет века Иран успява да запази своята независимост от домогванията на Османската и Руската империи, както и от западните колониални сили и това обстоятелство допълнително подхранва самочувствието на жителите й. Но има още една важна особеност, която отличава иранците от мнозинството ислямски страни. Още през 16-век шах Исмаил Първи налага шиитския клон на Исляма като официална религия. И до ден днешен мнозинството иранци са шиити (около 80 %). Но освен по религиозен, те се различават и по етнически произход от повечето си съседи. Иранците не са нито араби, нито тюрки, те са перси и се смятат за наследници на арийските ирански племена.

Съвременната история на страната започва с персийската конституционна революция (1905-1911 г.), която слага край на абсолютната монархия и прави опит да насочи страната по пътя на реформите. Особено деен в тази насока е премиерът-националист Мохамед Мосадък, който модернизира страната, но намерението му да национализира иранската нефтодобивна индустрия го противопоставя на британските интереси. През 1953 г. Мосадък е свален от власт чрез преврат, организиран от ЦРУ. В Иран се налага диктатура на подкрепяния от САЩ шах Мохамед Реза Пахлави, който продължава реформите и модернизирането на страната, но без да засяга британско-американските интереси. Прозападната светска политика на шаха влиза в остро противоречие с консервативното ислямско общество и неговите духовни водачи – аятоласите, а репресивната вътрешна политика отблъсква и либералната интелигенция. В началото на 1979 г. започват студентски протести, които за кратко време прерастват във всеобщо надигане и изглеждащият непоклатим режим на шаха е пометен от народното недоволство. Определянето на тези събития като „ислямска революция“ не е съвсем точно, тъй като в тях участват твърде разнородни по състав групи, но в крайна сметка радикалните ислямистки кръгове, начело с аятолах Хомейни завземат цялата власт и обявяват Иран за „ислямска република“ с теократичен режим. Следват кризата с американските заложници, последвалото блокиране на иранските авоари в САЩ и неочакваното нападение от страна на Ирак. Саддам Хюсеин, който е сунит, се притеснява, че ислямската революция в Иран може да радикализира шиитското население, което е мнозинство в Ирак и по този начин да застраши светския му режим. Затова предприема превантивна атака, надявайки се на бърза и лесна победа, но въпреки първоначалните успехи, среща решителен отпор. В този конфликт, проточил се осем години, Саддам Хюсеин получава подкрепата на САЩ, Западна Европа, Саудитска Арабия и останалите сунитски монархии в Персийския залив. По това време режимът в Багдад е близък и със Съветския съюз, който също му доставя оръжие. Но съветските лидери преценяват, че евентуалната победа над антиамериканския режим в Техеран няма да бъде от тяхна полза, затова оказват помощ и на Иран, като по този начин до голяма степен предотвратяват поражението му. По този повод у нас се появи следният виц: „Попитали радио Ереван за какво се бият Ирак и Иран. След кратък размисъл радиото отговорило: „За купата на Съветската армия, само че тя вече отиде в Афганистан.“

Войната изтощава страната икономически, но същевременно води до консолидация и укрепване на режима. Обаче ядрените амбиции на Иран и отказът му да допусне международни наблюдатели, водят до налагането на международни санкции, които попарват амбициите на аятоласите да превърнат Иран в регионална суперсила. Новите религиозни водачи нямат голямо доверие в наследената от шаха армия, затова в началото на войната с Ирак създават паралелна военна структура, т. нар. Ислямска революционна гвардия, която се превръща в стожер на режима. Но най-голям ужас в населението вдъхва милицията Басидж, паравоенна структура от близо сто хиляди фанатизирани последователи на аятоласите, която е извън контрола на правителството и президента и дори разполага със собствени затвори. Без да се чели Ленин и Троцки, иранските лидери следват тяхната теория за „износ на революция“. За тази цел режимът в Иран подпомага финансово, организационно и логистично множество радикални шиитски организации в района – „Хизбула“ и „Амал“ в Ливан, хутските бунтовници в Йемен, „Уефак“ и Партията на ислямско действие в Бахрейн, повечето шиитски милиции в Ирак, включително „Армията на Махди“ на Муктада ас Садър и др. На пръв поглед парадоксално, но властите в Техеран имат силно влияние и върху доминираното от шиити и подкрепяно от САЩ иракско правителство.

Но най-близкият и дългогодишен съюзник на Иран в региона е режимът в Дамаск. На пръв поглед светският режим на Башар Асад няма нищо общо с теократичното управление в Техеран, освен дребният факт, че сирийският президент е алевит (шиит). Затова, когато в Сирия започват протестите, Иран не може да остане безучастен, още повече, че много скоро става ясно, че спонтанното народно недоволство е яхнато от сунитски исляммисти, подкрепяни и въоръжавани от Саудитска Арабия и Катар с мълчаливото съгласие и одобрение на САЩ. Помощта на Иран за режима в Сирия се изразява не само с финансова, оръжейна, разузнавателна и логистична подкрепа, но и с изпращането на „доброволчески“ корпус, съставен от членове на страховитата милиция Басидж. Смята се, че именно тези „доброволци“ са отговорни за някои от най-големите издевателства срещу цивилното население, за които е обвиняван режима на Асад.

И ако гражданската война в Сирия доскоро се разглеждаше като поле за индиректен сблъсък между Иран и САЩ, то събитията от последните дни дадоха нова насока в отношенията им. След като греховно заченатата от ЦРУ и саудитските тайни служби „Ислямска държава“ с течение на времето се еманципира от родителите си и се обърна срещу тях, САЩ трябваше спешно да пренаредят приоритетите си, за да озаптят този излязъл извън контрол ислямистки Франкенщайн. Преговорите с Иран за контрол над ядрената му програма, които се влачеха с години, изведнъж получиха неочаквано ускорение и набързо бе сключено споразумение, за каквото до скоро Техеран не би могъл дори да мечтае. Така се стигна до съвместните операции срещу „Ислямска държава“ на територията на Ирак, при които американските въздушни удари бяха съгласувани с иранските военни инструктори на иракските шиитски милиции, които ръководеха наземните военни действия.



Коментари:
Име:

Коментар:

captcha

 

Tyxo.bg counter