Диктатор по неволя или Как един лондонски офтамолог стана враг номер едно на Запада
03.05.2015 13:30:57

Едва ли има друга съвременна страна, на чиято територия да се срещали културите на толкова различни цивилизации – шумерска, вавилонска, асирийска, финикийска, гръцка, римска, византийска, омеядска и османска. По тези земи са се подвизавали още кръстоносци, мамелюци и монголи. След Първата световна война и разпадането на Османската империя, страната става френски протекторат. Сирия е обявена за независима държава през 1945 г., но това не довежда до стабилност и просперитет. През 1958 г. сирийците се обединяват с египтяните в Обединена арабска република, в опит да решат вътрешните си проблеми и да се справят с нарастващата комунистическа заплаха, но тази изкуствена държава просъществува твърде кратко и се разпада през 1961 г. след поредния преврат в Сирия. Междувременно в страната все по-голямо влияние придобива Арабската социалистическа партия (БААС), която завзема властта през 1963 г. с помощта на военните. Последвалата национализация на банки и големи корпорации, както и опитите за ограничаване на частната собственост довеждат до масово недоволство и разцепление в партията. В крайна сметка радикалното крило надделява над умереното, когато през 1966 г. президент става генерал Салех Джадид, подпомогнат от началника на сирийските ВВС Хафез ал Асад. Включването на комунистите във властта води до допълнително напрежение, вследствие на което са арестувани много противници на режима, включително и умерени баасисти, сред които и основателят на партията Мишел Афляк. Постепенно положението в страната се стабилизира, но вътрешнопартийните и междуличностни боричкания продължават. Все повече се усилват противоречията между Джадид и Асад. През 1970 г. Асад взима надмощие, след като армията застава на негова страна. Президентът Джадид и поддръжниците му са арестувани и отстранени от властта. Хафез ал Асад е бявен за президент, а на следващата година националният конгрес на БААС го избира за главен секретар на партията. Новият лидер бързо укрепва режима си и слага край на дългите години на нестабилност. Разбира се, управлението на Хафез Ал Асад е авторитарно, но в страната са извършени редица социално-икономически реформи, които допринасят за повишаване благосъстоянието на обикновения сириец. Освен това са защитени правата на многобройните религиозни и етнически малцинства. Това е разбираемо, тъй като самият президент и голяма част от партийният и военен елит са алауити (шиитска секта), докато мнозинството от сирийците са сунити.

Асад се опитва да води балансирана външна политика, но намесата му във вътрешните работи на Ливан и окупацията на част от неговата територия (долината Бекаа) изостря отношенията на режима със САЩ и съюзниците му и го сближава със Съветския съюз, след 1990 г. с Русия. Противоречиви са отношенията между Сирия и Ирак. И в двете страни управлява партията БААС, но периодите на дружба се редуват с години на смразяване. След 1979 г. най-близкият съюзник на Сирия в региона става Иран, въпреки очевидните разлики в природата на двата режима.

Асад подготвя за свой приемник големият си син Басил, на когото възлага големи надежди, но той загива в автомобилна катастрофа през 1994 г. Това трагично събитие го кара да повика в Сирия втория си син. По онова време завършилият медицина Башар е специализант в престижна лондонска офтамологична клиника и не е имал никакво политически амбиции. Младият мъж с неохота изоставя мирния си лондонски живот и се завръща в родината си. Шест години по-късно, след смъртта на баща си, Башар Асад поема властта в Сирия, за да се превърне от чувствителен доктор в безчувствен диктатор. Всъщност в началото Западът възлага големи надежди на новия сирийски президент. В интерес на истината, Башар Асад, под влияние на съпругата си Асма, британска гражданска от сирийски произход, се опитва да въведе някои демократични реформи, станали известни като Дамаска пролет. Обявена е амнистия на политическите затворници, разрешена е известна свобода на словото, въведена е по-голяма прозрачност в управлението и т.н. Но Дамаската пролет приключва бързо, след като среща смразяващия отпор на старата гвардия баасистки функционери, сред които и членове на семейството на президента. Реформите забуксуват и с течение на времето Башар Асад се примирява със статуквото. Политическите репресии срещу противници на режима продължават, като особено безмилостно се преследват радикалните активисти на „Мюсюлмански братя“. Въпреки това, до началото на гражданската война няма данни за фрапиращи нарушения на човешките права в Сирия, а Башар Асад е смятан по-скоро за умерен диктатор. Под влияние на Арабската пролет, в Сирия също започват мирни протести с искания за повече свобода и човешки права, които много бързо са овладени от салафитските ислямисти и се израждат в масов терор не само срещу правителствените сили, но и срещу мирното население. Неочаквано, считаният за мекушав президент, отказва да отстъпи и отвръща решително на удара, повеждайки безмилостна война срещу бунтовниците. За по-малко от година Сирия се превръща в една нова Испания, където пристигат ислямистки доброволци от цял свят, които надхвърлят многократно броя на местните въстаници. В интерес на истината, президентът Асад също ползва услугите на чуждестранни наемници, но в много по-малък мащаб. Нека се запознаем по-подробно с бунтовническите групировки.

Да започнем с „фаворита“ на Запада -- т.нар. „Сирийска свободна армия“(ССА). В началото на конфликта това е основната опозиционна сила. Представят ни я като светска групировка, която се бори за демократични промени и човешки права, създадена от бивши офицери от армията на Асад, в която членуват либерално настроени противници на режима. Само че този образ е далеч от действителността. Вярно е, че ССА на практика е твърде широка коалиция и в нея може би се намира някой и друг демократ или либерал, но мнозинството от полевите командири произхождат от „Мюсюлмански братя“. А двете най-големи организации в рамките на ССА – „Бригадите Фарук“ и „Лиуа ал Ума“ са откровено ислямистки салафитски групировки, като първата е пряко отговорна за клането и прогонването на християните в Хомс. Помните ли шокиращите кадри на ислямиста, който яде сърцето на един убит алауит? Те са заснети след поредната операция на „Бригадите Фарук“ и техен боец е „главният герой“ в клипчето, потресло световното обществено мнение. Все пак трябва да отбележим, че макар и в ССА да има чужди доброволци, мнозинството от бойците й са сирийски сунити. Организацията се финансира и подкрепя основно от САЩ и Турция. (в рамките на ССА действат т.нар. „Туркменски бригади“, които са изцяло съставени от сирийски турци.). ССА е откровено враждебна към етническите и религиозни малцинства в страната, с изключение на турците и няма никаква подкрепа сред тях. С разрастването на гражданската война и появяването на още по-радикални групировки, влиянието на ССА започва да намалява и към днешна дата тя е напълно маргинализирана. Части от нея се присъединяват към „Ан Нусра“ и към „Ислямския фронт“.

Друга влиятелна опозиционна групировка е „Ислямския фронт“(ИФ). Тя също е широка коалиция от десетина ислямистки организации, като това, което ги обединява е изповядването на салафизма, омразата към светската власт, стремеж към налагане на шериата и създаване на ислямска държава. ИФ е особено влиятелен в района около столицата Дамаск. Бойците му са преобладаващо сирийски сунити, макар че с течение на времето към тях се присъединяват все повече арабски доброволци. Организацията е финансирана и въоръжавана от Саудитска Арабия, Катар и други сунитски монархии от залива. ИФ е в стабилно състояние и към настоящия момент, но въпреки това вече не играе ключова роля в гражданската война.

Докато ССА и ИФ са групировки предимно на сирийски граждани, то „Ислямска държава“ и „Джабхат ан Нусра“, на които се спряхме по-подробно в предишната статия, са почти изцяло съставени от чужденци, сред които преобладават иракски сунити, но има много доброволци от Либия, Тунис, Алжир, Саудитска Арабия, Йордания, Афганистан, Пакистан, Чечня, САЩ, Канада, ЕС и мн. други страни.

Трябва да се отбележи, че въпреки общата цел – свалянето на режима на Асад, бунтовническите групировки рядко си сътрудничат и координират действията си. В повечето случаи те си съперничат и дори влизат в кървави сблъсъци помежду си. Това се отнася най-вече за „Ислямска Държава“, която воюва безмилостно както с режима, така и с останалите опозиционни групи.

И накрая трябва да споменем и кюрдските милиции, които не са част от опозицията, напротив те винаги са били лоялни на режима, но бяха въвлечени в конфликта, след като „Ислямска държава“ започна да напада техните градове и села. Всички помним прочутата битка за Кобани, която бе превърната от световните медии в символ на съпротивата срещу ИД. Малкото градче на границата с Турция е отражение на противоречията, парадоксите и лицемерието в тази безумна война. След оттеглянето на правителствените войски от кюрдския автономен район през 2012, местните сили за самоотбрана поеха контрола над областта в неравна схватка с ИД. Тук е моментът да разгледаме ролята на Турция. От една страна Анкара е категорично против режима на Асад, който е протеже на Иран, нейният най-голям съперник и враг още от времето на Османската империя. Затова Турция се превърна в транзитен пункт за прехвърляне на хиляди доброволци, които навлязоха в Сирия под благосклонния поглед на турските граничари и се присъединиха към сирийските бунтовници, най-вече към ИД. Освен това Турция има дългогодишни проблеми с ПКК (Кюрдска работническа партия), която се бори за независимост на турски Кюрдистан и чиито бази през годините се намираха в сирийски Кюрдистан, включително и в Кобани. За разлика от диктатора Асад, който даде широка автономия на сирийските кюрди, демократична Турция едва в последните години под силен международен натиск и с голяма неохота започна да дава някои права на турските кюрди. Така че когато през септември 2014 г. започна битката за Кобани, Турция, за разлика от своите съюзници в НАТО, продължи мълчаливо да подкрепя ИД против кюрдите. САЩ от своя страна изпаднаха в парадоксалната ситуация хем да са против Асад, хем да оказват помощ на лоялните към правителството кюрдски милиции, хем да нанасят удари срещу най-големия противник на режима в лицето на ИД, която пък те създадоха и доскоро подкрепяха. В края на краищата, притисната от САЩ, Турция разреши през нейна територия да преминат кюрдски военни части от Ирак, с чиято помощ ислямистите бяха отблъснати от Кобани, но това по никакъв начин не значи, че войната е спечелена. „Ислямска държава“ продължава да е най-влиятелната страна в конфликта. Напоследък се появиха някои индикации, че лидерите на „Ан Нусра“ обмислят да прекъснат формално връзките си с „Ал Кайда“, така че да могат да спечелят официалната подкрепа не само на Саудитска Арабия, но и на САЩ. Може дори да се стигне до някаква проформа коалиция с останките от ССА, с която в миналото са си взаимодействали успешно. Така ще могат да претендират за по-голяма легитимност и да получат международно признание. При евентуално продължаване на затоплянето на отношенията между САЩ и Иран може дори да се стигне до преговори между режима на Асад и новата „легитимна“ опозиция в лицето на „Ан Нусра“, които да обединят сили срещу общия враг „Ислямска държава“. При всички случаи не се очаква в близко бъдеще в района да настъпят мир, стабилност и спокойствие. За демокрация въобще няма смисъл да говорим.

Коментари: Арабист     2019-05-08 11:36:05 Факт е, че офтамологът въпреки всичко успя да се задържи на власт.

Име: Коментар: